Бълнуване

Дъждът от мисли заваля,

с потоци хаосът ме заля

и губя се във неговите длани,

в крясъци и пориви сдържани.

Това, те казват, е безумие.

В нощта над листите самотни,

клавиши бледи и извивки нотни

разпръсквам се неудържимо

в многоточие несъкратимо.

Това, те казват, е прахосване.

Заспива уморена римата,

разтваря се необозримата

стихия, носеща речта.

Аз пак отказвам да заспя.

Това, те казват, е безсмислие.

Опива ме дълбочината,

на сетивата вътрешни играта,

границите, световете,

прахта покрила вековете.

Това, те казват, е бълнуване.

Думите

Думите са бледи призраци в нощта,
мога ли с тях нещо въобще да изразя?  
Мога ли за миг да си въобразя,
че те ме водят през отворена врата?

Думите са с празни, стъклени очи,
значение различно всеки би им дал,
ала нищо сигурно от тях не би разбрал,
пред тях самата истина понякога мълчи.

Думите са тежки и болезнени дори,
в окови ни заключват, когато полетим,
те са просто силен и ненужен грим,
на чувството, което в огън ни гори.
 
Оръжията често са направени от думи,
като острие в душата се забиват,
яснотата в миг от погледа те скриват,
оставят живи рани и дупки от куршуми.
 
В тях се крие всъщност тишината помежду ни,
неизразимото се мъчим да изкажем във речта -
пламъка на чувството, на новата мечта,
а дали въобще за тях ни трябват думи?