Езическата нощ

Всички демони излизат нощем,

стъпват боси във прахта,

стряскат птици, незаспали още,

палят с крясъци нощта.

Призраци излизат през нощта,

възкръсват от пръстта за кой ли път.

Всички минали забравени неща,

духове и привидения добиват плът.

Лумват в тъмното безброй огньове

с ухание на древност, билки и магия.

Сенките излязли са от своите гробове

по тревите бъдещето да разкрият.

В огън ражда се езическата нощ -

стихийна, млада, дива, неподвластна.

Демони опиват се от живата й мощ

с нея сливат се в целувка страстна.

Лятна нощ

Отново аз и ти.
Сами.

Тъмнината ти и моите стъпки,
от твоя вятър студените тръпки.

Пак сме сами.
Нали?

Ти си магьосница, аз - просто звук,
тих и далечен, избягал от тук.

Твойте очи.
Звезди.

Отдавна не виждат от гъстия смог,
сега той е станал градският бог.

Млада луна.
Сама.

Навън с мрака в едно ще се слея,
вдъхновение в чаша ще си налея.

Тихи сълзи.
Вали.

На глътки големи пия твоята мощ,
моя прекрасна, дива, лятна нощ.

И твойта стихия от мене струи...
Отново аз и ти.
Сами.

Художествена скица

Просто искам да съм птица,
пусната на свобода,
една художествена скица
в сивотата на града.

Може би ще е по-лесно
да бъда лъскав нов портрет,
да съм на всички интересна,
всичко да ми е наред.

Ярки да са цветовете
и усмивка да блести.

"Равна съм на боговете"-
погледът ми да крещи.

А това дали си струва
ще съм ли повече човек?
Въпросът никак не вълнува
моят алчен искащ век.

***

Теб те няма и в душата

с окови дрънка тишината,

гърлото ми стяга с тях

и посажда стръкче страх.

Дъхът в гърдите ми се спира,

слънцето във мен умира.

Навън се стъмва, а във мене

стрелки не цъкат, няма време.

Стъпките ми не издават звук,

когато теб те няма тук,

безгласна и безплътна съм

като болен, трескав сън.

В душата ми вали

Някой отмъкна целия ми свят,

някой безпощадно мечтите ми ограби

и като млади вейки стъпкани и слаби,

мъртвешки сън дълбоко спят.

От цифри ми живота съчиниха

и сякаш цифра станах аз самата,

в рамка дървена ми сложиха душата,

светлината от очите ми изпиха.

Печални гълъби по тротоара сив,

безцветни станали са моите мечти.

В бетонния дворец забравих аз почти,

че съм била орел свободен, див.

Въздухът навън е с дъх на пролет,

а сърцето в мен от студ боли,

в погледа ми мрачен, в душата ми вали,

а гори ме жажда за небе и полет.

Край мене преминават силуети мрачни,

от погледи пронизва ме злина,

прелива изкривена болна тъмнина

от тез самотни призраци прозрачни.

Аз искам да им кажа, че светът

не е от техните числа направен

човек пред себе си във хаоса е изправен,

но знам, че няма да ме разберат.