Автентичност?

Автентичност?

Отдавна празна дума ли е,

липсва ли й съдържание?

Може ли въобще да се открие

днес във нечие държание?

Какво изобщо е да бъдеш личност?

Посвещаване?

Значението някой знае ли?

Някой чувствал ли го е въобще?

И ако е - ще изтрае ли,

или в пустинята ни ще умре?

Какво ли значи днес отдаване?

Старание?

Отвсякъде тук смях се чува,

подигравка, завистно презрение.

Небрежност гордо си царува,

защо ни трябва отношение?

Какво ли значеше признание?

Без очакване?

О, не, това нима възможно е?

Нима не бива да воювам?

Ха, война за моята нищожност

и с автентичността сбогуване.

А свойта самота оплакваме...

Присъствие

Защо съм тук?

Удар по главата... с чук,

ударът на тежкия юмрук

на съществуващото.

Защо съм тук?
От ужас вцепенение,
болестно съновидение
пред моето нищожество.

Защо съм тук?
Има ли това причина?
Като празен миг ли ще отмина?
Счупен чарк от някаква машина...

Защо съм тук?
И как във този хаос попаднах?
Дали ликът ми бе от мен откраднат
и чертите му пред мен ще се разпаднат?

Защо съм тук?
Какво за мен е Бог предписал,
дали съм тяло или мисъл,
присъствие или пък смисъл?

Защо съм тук?
В нечий сън ли съществувам,
или пък аз сега сънувам
и предметите насън рисувам?

Защо съм тук?
Лист от вятъра донесен,
лист с посока неизвестна,
но с жажда някаква небесна.

Защо съм тук?
Ще бъда ли във нечий спомен?
В целия поток огромен
ще ме запази ли светът?

Бълнуване

Дъждът от мисли заваля,

с потоци хаосът ме заля

и губя се във неговите длани,

в крясъци и пориви сдържани.

Това, те казват, е безумие.

В нощта над листите самотни,

клавиши бледи и извивки нотни

разпръсквам се неудържимо

в многоточие несъкратимо.

Това, те казват, е прахосване.

Заспива уморена римата,

разтваря се необозримата

стихия, носеща речта.

Аз пак отказвам да заспя.

Това, те казват, е безсмислие.

Опива ме дълбочината,

на сетивата вътрешни играта,

границите, световете,

прахта покрила вековете.

Това, те казват, е бълнуване.

Думите

Думите са бледи призраци в нощта,
мога ли с тях нещо въобще да изразя?  
Мога ли за миг да си въобразя,
че те ме водят през отворена врата?

Думите са с празни, стъклени очи,
значение различно всеки би им дал,
ала нищо сигурно от тях не би разбрал,
пред тях самата истина понякога мълчи.

Думите са тежки и болезнени дори,
в окови ни заключват, когато полетим,
те са просто силен и ненужен грим,
на чувството, което в огън ни гори.
 
Оръжията често са направени от думи,
като острие в душата се забиват,
яснотата в миг от погледа те скриват,
оставят живи рани и дупки от куршуми.
 
В тях се крие всъщност тишината помежду ни,
неизразимото се мъчим да изкажем във речта -
пламъка на чувството, на новата мечта,
а дали въобще за тях ни трябват думи?